Европа вече не знае къде да се дене в съприкосновението си с исляма. Липсата на обща политика е основно от политкоректност — неловко е дори да признаем, че има нужда от такава. Така частите от континента подхождат към проблема по собствено усмотрение и раждат чудати контрасти. В единия край на спектъра е Великобритания, където мечо пуховият Прасчо е вече персона нон грата в детските градини, а служителите в учреждения са длъжни да избягват свински елементи в календарите, картичките и порцелановите статуетки в декорацията на офисното пространство.

В срещуположния край застана Швейцария, след като забрани с референдум издигането на нови минарета. Повечето българи иронично одобряват швейцарската твърдост — помните ли ученическите екскурзии до вкопани в земята църкви от турското робство? Сигурно помните и обяснението на учителките по история — забраната християните да строят църквите си над определена височина.

В предстоящото лутане между тези крайности предлагам моята центристка позиция:

Не бива да низвергваме части от собствената си култура, за да се харесаме на гостите. Не бива обаче и да ограничаваме тяхната култура. Във века на глобализацията те скоро няма да са гости, а едни от нас. Разбира се, към нелегални практики като уредени бракове, вендети и обрязване на момичета на този континент никога не трябва да има толерантност, колкото и неразделна част да са от нечия култура.